Последният разказ от whybulgaria.com. Enjoy.
Майстора и Маргарита...
този виц го знаете, знам ... ама не е виц ...
Хубаво е, че в България си имаме празник на лъжата. Щото не е лъжа, че те лъже който свари - политици, доктори, сервитьори, магазинери... Бе, тя жена ти те лъже... Лъжовна държава сме и това е. Мене ако питат, националният празниктрябва да е на 1 април. Няма какво да се лъжем - ако не лъжеш - не ти вярват. Както станало с Майстора и Маргарита. Толкова е показателно, че даже като виц го разказват... Но ето как било (или както казват в преведения на руски дискавъри - "Что произошло на самом деле").
На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си в просторната, но уютна стая и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.
И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим. Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.
Маргарита е оправно момиче - чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено. И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово!
Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхващаотмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е взатвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали... и така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши, ама както и да е). Тя, Маргарита, ги закачвала, пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се сетила за пачките на мъжа си и смело се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!
Маргарита може и да е наивна, но знае как се посрещаМайстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира другите поръчки за деня, Маргарита го треснала по главата със същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.
И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата-бравата - тролей - падане...
Накрая Майсторът стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е тази мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата като рог на изобилието... Ти като лъжеш -хубаво, ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...
Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време, ами задал дежурния тъп въпрос - "Ко праиш ти тука, бе!?..."."Ако ти кажа, че чакам да мине тролея, няма да ми повярваш..." - успял да продума Майстора и се събудил в реанимацията.
Saturday, June 30, 2007
Thursday, June 28, 2007
Съобщения до медиите с повод и без повод
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=353413
Вестник "Дневник" публикуваха тази статия, чийто автор съм аз. Реших да опиша в един материал защо ПР специалистите не трябва да изпращат прес съобщение до медиите всеки път когато мениджмънтът им каже, без значение дали имат или нямат подходяща новина. Журналистите трябва да бъдат търсени само когато ПР специалистът има наистина нещо интересно да им предложи - информацията трябва да има новинарска стойност.
Най-общо в статията изтъквам 4 основни причини, които би трябвало да накарат всеки ПР специалист да се замисли дали да изпрати подобна информация, за която има съмнения, че не е особено интересна:
1. ПР специалистите изпращат информация, която самите те не могат да защитят. А всички знаем, че журналистите откровено се дразнят (при това с право), когато ПР специалистът се обажда по телефона и е неспособен да обясни защо новината е интересна и защо медията трябва да публикува поне част от информацията.
2. Втората важна причина да не изпращате прессъобщение, за което нямате добър информационен повод, е, че сега медиите ще ви запомнят с тази не особено интересна информация и следващия път, когато наистина имате новина, може въобще да не отворят вашия имейл.
3. На трето място: накърнявате собствената си репутация като ПР специалист. Аз лично, ако някой ми наложи да изпратя прессъобщение, което е например за поредното откриване на офис, ще откажа. Това е толкова изтъркано като информация, че просто ще ми е неудобно да се чуя с колегите и да ги попитам дали са получили прессъобщението, дали имат нужда от допълнителна информация и дали ще го отразят.
4. Статията така или иначе ще има ограничено отразяване (ако въобще има). В същото време усилията, които е вложил ПР специалистът ще са дори повече от всеки друг случай - задействане на лични контакти в медиите, осланяне на предишни информационни поводи, обещания за нови, дори ходатайстване за реклама.
Ценете времето и вниманието на журналистите и те ще ви отвърнат със същото.
НЕно
Вестник "Дневник" публикуваха тази статия, чийто автор съм аз. Реших да опиша в един материал защо ПР специалистите не трябва да изпращат прес съобщение до медиите всеки път когато мениджмънтът им каже, без значение дали имат или нямат подходяща новина. Журналистите трябва да бъдат търсени само когато ПР специалистът има наистина нещо интересно да им предложи - информацията трябва да има новинарска стойност.
Най-общо в статията изтъквам 4 основни причини, които би трябвало да накарат всеки ПР специалист да се замисли дали да изпрати подобна информация, за която има съмнения, че не е особено интересна:
1. ПР специалистите изпращат информация, която самите те не могат да защитят. А всички знаем, че журналистите откровено се дразнят (при това с право), когато ПР специалистът се обажда по телефона и е неспособен да обясни защо новината е интересна и защо медията трябва да публикува поне част от информацията.
2. Втората важна причина да не изпращате прессъобщение, за което нямате добър информационен повод, е, че сега медиите ще ви запомнят с тази не особено интересна информация и следващия път, когато наистина имате новина, може въобще да не отворят вашия имейл.
3. На трето място: накърнявате собствената си репутация като ПР специалист. Аз лично, ако някой ми наложи да изпратя прессъобщение, което е например за поредното откриване на офис, ще откажа. Това е толкова изтъркано като информация, че просто ще ми е неудобно да се чуя с колегите и да ги попитам дали са получили прессъобщението, дали имат нужда от допълнителна информация и дали ще го отразят.
4. Статията така или иначе ще има ограничено отразяване (ако въобще има). В същото време усилията, които е вложил ПР специалистът ще са дори повече от всеки друг случай - задействане на лични контакти в медиите, осланяне на предишни информационни поводи, обещания за нови, дори ходатайстване за реклама.
Ценете времето и вниманието на журналистите и те ще ви отвърнат със същото.
НЕно
Wednesday, June 27, 2007
Чат
Ето и третият разказ, взет от whybulgaria.com...
Пишеха си вече осми месец. Никога не се бяха срещали - даже размазани снимки по мейла не си размениха, защото още след първия разговор си бяха загубили ума един по друг. И като зелева салата да изглеждаха, едва ли щеше да им направи впечатление. Сядаха пред компютрите си всеки четвъртък от седем вечерта, докато могат. Тя беше затворен човек, живееше с една тлъста котка, десетина подивели китки и две търпеливи риби в зеленясал буркан. Животът й беше сив и скучен - работа, приятели, кръчми, от време на време някое кинце и вечерен чат от PC-то вкъщи, до онзи четвъртък.
Той я откри, ама съвсем случайно. Беше сбъркал буква в мейл адреса и тя получи спретнатото му съобщение: 'Коза!'. Оказа се, че скоро са го изоставили и 'Коза!' е точката на многословното сърцераздирателно общуване пред раздялата, което обикновено започва с 'Не те обичам вече'…Близките й се чудеха кой е мистериозният любовник, който я държеше будна до зори, та всеки петък се появяваше на работа с дълбоки сенки под очите и недвусмислена глуповата усмивка. Четвъртъците бяха неприкосновени дни. Дори натрапчивата й леля свикна с режима и не й досаждаше тогава. Говореха за себе си с настървение, опознаваха телата си, белезите си, чувствата си, живота си. Любеха се. Първият път й беше непривично и много се притесни, но той беше толкова нежен и внимателен, че я увлече. Обикаляха целия свят, фантазията му беше неизчерпаема. Най-страшно беше, когато им блокира единия мотор на самолета и се приземиха аварийно на каменисто плато в Австралия. Набелязваха си кина и театри, ходеха сами, а после ги обсъждаха така, сякаш са били заедно. Пращаше й картички - повечето със Слънцето - изгряващо, залязващо, слънчогледово, зимно. Едната представляваше напечена кафява скалиста равнина, а отдолу беше написал, че така си представя очите й.
Чувстваше кога е нервен и уморен - начинът, по който ковеше точките в изреченията, липсата на главни букви, преобладаващите едносрични думи. По почерка му усещаше кога е щастлив, кога му се спи, за какво си мисли. Едва успяваха да се разделят сутрин. Тя го чакаше и през другите дни, но той се логваше само в четвъртъците. Обиколи всички чатове, броди из нета като шантава, но не откри нищо. В крайна сметка се примири - имаше ли някакво значение… Толкова много й липсваше, че започна да му говори в една тетрадка - скрибуцаше по страниците й всеки божи ден. Мислеше за него непрекъснато. Той беше сънят й, кафето й сутрин, слънцето й. Може би в реалния живот беше шишкав чичка с нервна жена и две деца, кротък жител на Обеля-2. Обаче никога досега не й се беше случвало да се влюби така безумно и да трае толкова дълго, да допусне някого толкова близо до себе си, някой да я разбира и усеща толкова добре. Може би защото нищо материално не ги свързваше. С предишния си любовник се раздели, защото хъркаше нощем и сърбаше като ядеше…
Този четвъртък той не се появи. Чака го до сутринта и отидена работа с обичайните сенки под очите, но без усмивката. Цяла седмица ходеше като лунатичка и не можеше да се съсредоточи. 'Разболял се е, загубил е компютъра на покер, пропил се е и е заскитал, заминал е за чужбина…' Пишеше му мейлове в несвяст - никакъв отговор. После пак дойде четвъртък и той пак не се появи. Взе си една седмицаотпуска, пъхна се под одеалото у дома, не можеше да спи. Цветята взеха да завяхват, котката изяде рибите. Добре че леля й дойде, сготви й пилешка супа и с два шамара я върнакъм действителността.
Всичко си тръгна по старому през деня, но вечер тръгваше да го търси - обикаляше улиците, кината, в които знаеше, че обича да ходи, местата, за които й беше писал, и-нет клубовете. Не знаеше нито как изглежда, нито как се казва. Никът му беше Ърнест, защото беше голям почитател на Хемингуей, но това не й беше от голяма полза. След месец се запознаха на живо в офиса й. Дошъл беше там по работа - позна го по това, че крещеше 'Коза!' на секретарката, която го беше поляла с кафе.
Ожениха се още в четвъртък, защото тя му каза, че ще се самоубие, ако пак изчезне. Заживяха в апартамента му в Обеля-2, заедно с тлъстата й котка, десетина подивели китки и нови две търпеливи риби в стария зеленясал буркан. Продадоха си компютрите, за да си купят спалня. Роди му две деца. Оказа се, че той хърка нощем и сърба като яде.
Пишеха си вече осми месец. Никога не се бяха срещали - даже размазани снимки по мейла не си размениха, защото още след първия разговор си бяха загубили ума един по друг. И като зелева салата да изглеждаха, едва ли щеше да им направи впечатление. Сядаха пред компютрите си всеки четвъртък от седем вечерта, докато могат. Тя беше затворен човек, живееше с една тлъста котка, десетина подивели китки и две търпеливи риби в зеленясал буркан. Животът й беше сив и скучен - работа, приятели, кръчми, от време на време някое кинце и вечерен чат от PC-то вкъщи, до онзи четвъртък.
Той я откри, ама съвсем случайно. Беше сбъркал буква в мейл адреса и тя получи спретнатото му съобщение: 'Коза!'. Оказа се, че скоро са го изоставили и 'Коза!' е точката на многословното сърцераздирателно общуване пред раздялата, което обикновено започва с 'Не те обичам вече'…Близките й се чудеха кой е мистериозният любовник, който я държеше будна до зори, та всеки петък се появяваше на работа с дълбоки сенки под очите и недвусмислена глуповата усмивка. Четвъртъците бяха неприкосновени дни. Дори натрапчивата й леля свикна с режима и не й досаждаше тогава. Говореха за себе си с настървение, опознаваха телата си, белезите си, чувствата си, живота си. Любеха се. Първият път й беше непривично и много се притесни, но той беше толкова нежен и внимателен, че я увлече. Обикаляха целия свят, фантазията му беше неизчерпаема. Най-страшно беше, когато им блокира единия мотор на самолета и се приземиха аварийно на каменисто плато в Австралия. Набелязваха си кина и театри, ходеха сами, а после ги обсъждаха така, сякаш са били заедно. Пращаше й картички - повечето със Слънцето - изгряващо, залязващо, слънчогледово, зимно. Едната представляваше напечена кафява скалиста равнина, а отдолу беше написал, че така си представя очите й.
Чувстваше кога е нервен и уморен - начинът, по който ковеше точките в изреченията, липсата на главни букви, преобладаващите едносрични думи. По почерка му усещаше кога е щастлив, кога му се спи, за какво си мисли. Едва успяваха да се разделят сутрин. Тя го чакаше и през другите дни, но той се логваше само в четвъртъците. Обиколи всички чатове, броди из нета като шантава, но не откри нищо. В крайна сметка се примири - имаше ли някакво значение… Толкова много й липсваше, че започна да му говори в една тетрадка - скрибуцаше по страниците й всеки божи ден. Мислеше за него непрекъснато. Той беше сънят й, кафето й сутрин, слънцето й. Може би в реалния живот беше шишкав чичка с нервна жена и две деца, кротък жител на Обеля-2. Обаче никога досега не й се беше случвало да се влюби така безумно и да трае толкова дълго, да допусне някого толкова близо до себе си, някой да я разбира и усеща толкова добре. Може би защото нищо материално не ги свързваше. С предишния си любовник се раздели, защото хъркаше нощем и сърбаше като ядеше…
Този четвъртък той не се появи. Чака го до сутринта и отидена работа с обичайните сенки под очите, но без усмивката. Цяла седмица ходеше като лунатичка и не можеше да се съсредоточи. 'Разболял се е, загубил е компютъра на покер, пропил се е и е заскитал, заминал е за чужбина…' Пишеше му мейлове в несвяст - никакъв отговор. После пак дойде четвъртък и той пак не се появи. Взе си една седмицаотпуска, пъхна се под одеалото у дома, не можеше да спи. Цветята взеха да завяхват, котката изяде рибите. Добре че леля й дойде, сготви й пилешка супа и с два шамара я върнакъм действителността.
Всичко си тръгна по старому през деня, но вечер тръгваше да го търси - обикаляше улиците, кината, в които знаеше, че обича да ходи, местата, за които й беше писал, и-нет клубовете. Не знаеше нито как изглежда, нито как се казва. Никът му беше Ърнест, защото беше голям почитател на Хемингуей, но това не й беше от голяма полза. След месец се запознаха на живо в офиса й. Дошъл беше там по работа - позна го по това, че крещеше 'Коза!' на секретарката, която го беше поляла с кафе.
Ожениха се още в четвъртък, защото тя му каза, че ще се самоубие, ако пак изчезне. Заживяха в апартамента му в Обеля-2, заедно с тлъстата й котка, десетина подивели китки и нови две търпеливи риби в стария зеленясал буркан. Продадоха си компютрите, за да си купят спалня. Роди му две деца. Оказа се, че той хърка нощем и сърба като яде.
Tuesday, June 26, 2007
Personal skills
You probably wonder how every time the HR officer prices the employees with good qualities that they might not actually have.
For example: “He does a good job on the projects.” Well this means that this guy is a good employee and indeed does a good job on the projects but not good enough. If he was really good, the HR officer would use expression like this: “He does excellent / outstanding job on the projects.” Even stronger is: “He always does and excellent job on all projects.”
Here are some other explanations:
“He tries hard.” meaning “He is not succeeding, despite his efforts.”
“He works hard to understand the rules” meaning “He doesn’t understand the rules.”
“He is a caring parent and pays lots of attention to the kids.” meaning “He goes out of work during working time to attend his children.”
And now I offer you some pretty funny interpretations ;o))
Regards
NEno
For example: “He does a good job on the projects.” Well this means that this guy is a good employee and indeed does a good job on the projects but not good enough. If he was really good, the HR officer would use expression like this: “He does excellent / outstanding job on the projects.” Even stronger is: “He always does and excellent job on all projects.”
Here are some other explanations:
“He tries hard.” meaning “He is not succeeding, despite his efforts.”
“He works hard to understand the rules” meaning “He doesn’t understand the rules.”
“He is a caring parent and pays lots of attention to the kids.” meaning “He goes out of work during working time to attend his children.”
And now I offer you some pretty funny interpretations ;o))
Regards
NEno
Monday, June 25, 2007
Телефон на доверието
Ето и втория разказ от whybulgaria.com:
След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота. Ето как стана работата.
Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене... Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз каквода правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръст анадолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика, бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тозбилярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...
Луд станах, казвам ви. Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово! Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил... И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебе си. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем... Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да, много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда... Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатентелефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо, вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна.
Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му. Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.
След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота. Ето как стана работата.
Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене... Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз каквода правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръст анадолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика, бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тозбилярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...
Луд станах, казвам ви. Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово! Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил... И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебе си. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем... Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да, много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда... Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатентелефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо, вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна.
Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му. Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.
Канада - из дневника на емигранта
Запазила съм си четири разказчета, които много ми харесват от съществувалия навремето сайт whybulgaria.com. За съжаление не съм запазила името на авторите им, така че ще ги споделя с вас така анонимни. Enjoy!
Канада - из дневника на емигранта
15 август. Ето че съм в Канада! Очарован съм от тази страна. Прекрасно е. С нетърпение очаквам тези очарователни планини да се покрият със сняг.
14 октомври. Канада е най-прекрасното място на света! Вчера пътувахме извън града. Видяхме лосове! Толкова са чаровни и красиви! Тук наистина е раят на Земята!
11 ноември. Утре се открива ловният сезон за лосове. Това е ужасно. Просто не мога да си представя, че някой може да вдигне ръка срещу тези мили, безобидни създания. Чакаме да завали снегът. Харесва ни тук.
2 декември. Най-сетне заваля сняг. Ура! Всичко е покрито с пухкаво бяло покривало. Сякаш сме в коледна картичка! Замеряхме се със снежни топки. Внезапно снегоринът мина покрай нас и зарина целия паркинг със сняг, но аз набързо го изчистих. Колко е хубаво тук! Обичам тази страна!
12 декември. Пак валя сняг. Снегоринът пак ми зарина целия паркинг.
19 декември. Цяла нощ валя. Не можах да почистя паркинга и закъснях за работа. Тук наистина е прекрасно, но вече нямам сили да чистя паркинга. Само да не беше този кретен със снегорина!
22 декември. Тази бяла гадост пак се сипа цяла нощ! Вече имам кървави пришки по ръцете и кръстът ме боли! Оставам с впечатлението, че този изрод със снегорина ме дебне иззад ъгъла и само чака да изхвърля снега от паркинга: Мръсно копеле!
25 декември. Merry Fucken Christmas! Пак този скапан сняг! Само да се докопам до гърлото на този кучи син със снегорина! Местните тъпаци изобщо не сипват сол по пътищата, човек може да се убие някъде!
27 декември. И пак валя цяла нощ! Трети ден не излизам от къщата, ако не броим всяко изскачане след снегорина. Не мога да мръдна никъде. Колата е някъде под снега, а някакъв идиот по телевизора обещава още 20 сантиметра тази нощ. Кретен! Ти знаеш ли колко лопати сняг са тия 20 сантиметра?!
28 декември. Онова кречетало от телевизора сбърка. Наваля 50 сантиметра. Този шибан сняг няма да се стопи до лятото! Снегоринът заседна пред нашата къща и говедото, което го кара, дотърча да ми иска лопата! Казах му, че съм счупил вече шест лопати, разчиствайки след него, и сега ще счупя седмата в овчата му глава!
4 януари. Най-сетне измъкнах колата от снега и от паркинга!!! Отидох до супермаркета да напазарувам. На връщане някакъв проклет лос изскочи пред колата и ми разби цялата предница! Защо тия лайнари ловците не избиха всичките лосове още миналата година??! По пътищата гъмжи от тези твари! Сега има да плащам 3000 долара за ремонт!
3 май. Откарах колата на преглед. Цялата се е скапала от тази сол, дето имбецилите от общината са разсипали по пътищата!
10 май. Край, заминавам за Флорида. Не мога да повярвам, че нормален човек ще се съгласи да живее в шибаната им Канада!
Саскатуун, провинция Саскачеван, Канада
Канада - из дневника на емигранта
15 август. Ето че съм в Канада! Очарован съм от тази страна. Прекрасно е. С нетърпение очаквам тези очарователни планини да се покрият със сняг.
14 октомври. Канада е най-прекрасното място на света! Вчера пътувахме извън града. Видяхме лосове! Толкова са чаровни и красиви! Тук наистина е раят на Земята!
11 ноември. Утре се открива ловният сезон за лосове. Това е ужасно. Просто не мога да си представя, че някой може да вдигне ръка срещу тези мили, безобидни създания. Чакаме да завали снегът. Харесва ни тук.
2 декември. Най-сетне заваля сняг. Ура! Всичко е покрито с пухкаво бяло покривало. Сякаш сме в коледна картичка! Замеряхме се със снежни топки. Внезапно снегоринът мина покрай нас и зарина целия паркинг със сняг, но аз набързо го изчистих. Колко е хубаво тук! Обичам тази страна!
12 декември. Пак валя сняг. Снегоринът пак ми зарина целия паркинг.
19 декември. Цяла нощ валя. Не можах да почистя паркинга и закъснях за работа. Тук наистина е прекрасно, но вече нямам сили да чистя паркинга. Само да не беше този кретен със снегорина!
22 декември. Тази бяла гадост пак се сипа цяла нощ! Вече имам кървави пришки по ръцете и кръстът ме боли! Оставам с впечатлението, че този изрод със снегорина ме дебне иззад ъгъла и само чака да изхвърля снега от паркинга: Мръсно копеле!
25 декември. Merry Fucken Christmas! Пак този скапан сняг! Само да се докопам до гърлото на този кучи син със снегорина! Местните тъпаци изобщо не сипват сол по пътищата, човек може да се убие някъде!
27 декември. И пак валя цяла нощ! Трети ден не излизам от къщата, ако не броим всяко изскачане след снегорина. Не мога да мръдна никъде. Колата е някъде под снега, а някакъв идиот по телевизора обещава още 20 сантиметра тази нощ. Кретен! Ти знаеш ли колко лопати сняг са тия 20 сантиметра?!
28 декември. Онова кречетало от телевизора сбърка. Наваля 50 сантиметра. Този шибан сняг няма да се стопи до лятото! Снегоринът заседна пред нашата къща и говедото, което го кара, дотърча да ми иска лопата! Казах му, че съм счупил вече шест лопати, разчиствайки след него, и сега ще счупя седмата в овчата му глава!
4 януари. Най-сетне измъкнах колата от снега и от паркинга!!! Отидох до супермаркета да напазарувам. На връщане някакъв проклет лос изскочи пред колата и ми разби цялата предница! Защо тия лайнари ловците не избиха всичките лосове още миналата година??! По пътищата гъмжи от тези твари! Сега има да плащам 3000 долара за ремонт!
3 май. Откарах колата на преглед. Цялата се е скапала от тази сол, дето имбецилите от общината са разсипали по пътищата!
10 май. Край, заминавам за Флорида. Не мога да повярвам, че нормален човек ще се съгласи да живее в шибаната им Канада!
Саскатуун, провинция Саскачеван, Канада
Wednesday, June 20, 2007
Една от грешките на българските мениджъри
Всъщност грешките са много... а и не са грешки само на българските мениджъри. 
И другата грешка: поставяне на цели извън реалността. Добре де... борим се за пазарен дял и вниманието на клиентите, но как да продаваш 100 еденици, при положение, че пазарът е 70 еденици? Е няма как. Как да имаш отразяване в медиите - като нямаш новина... няма как да стане? Може да се напънеш и да изпратиш едно прес съобщение на медиите, изсмукано от пръстите, но по този начин се поемат големи рискове.
Но все пак една от често срещаните е: неспособността на мениджърите да се доверят на професионалистите в съответната област. Без значение в коя област работите, топ мениджмънтът винаги рабира повече от вас и ви поправя работата и стратегията. Хеле пък ако сте в рекламата или ПР, направо сте за никъде. Директорът винаги знае кое е по-доброто креативно решение, кой е по-добрият подизпълнител, къде всъщност трябва да се рекламира и най-вече - директорът пише най-хубавите прес съобщения. Не че той ги пише... но го бива да драска/къса и да обяснява от каква информация имат нужда медиите. Пф! Защо въобще ни наемат, като имат решение за всяка ситуация?
И другата грешка: поставяне на цели извън реалността. Добре де... борим се за пазарен дял и вниманието на клиентите, но как да продаваш 100 еденици, при положение, че пазарът е 70 еденици? Е няма как. Как да имаш отразяване в медиите - като нямаш новина... няма как да стане? Може да се напънеш и да изпратиш едно прес съобщение на медиите, изсмукано от пръстите, но по този начин се поемат големи рискове. 1. Така или иначе няма да има отразяване, защото нямате новина.
2. Журналисите ще са разочаровани, че им изпращате нещо, което няма стойност и следващия път като им изпратите прес съобщение, може и въобще да не го отворят и прочетат.
Та, господа директори, хайде да не гледаме само интересите на акционерите, а и реалността и да даваме по-реални цели. И когато някой, който е учил 6 години и работил 10, ви каже, че това е най-доброто решение, това означава, че това е най-доброто решение.
НЕно
Tuesday, June 19, 2007
Два страхотни клипа за добрата и лошата страна на Интернет.
http://www.youtube.com/watch?v=pNXWbSNDT5Q
http://www.youtube.com/watch?v=9JvVUUmQyBU&mode=related&search=
От една страна: Интернет ни дава знание и информация. От друга страна: Интернет е едно кошче за боклук, където можеш да намериш всичко и никога не можеш да си сигурен дали е достоверно като съдържание (човек се осланя единствено на надеждността на сайта).
Друг пример: Интернет ни събира като ни дава друга възможност за комуникация - и-мейл, чат, телефония, видео връзка и т.н. Но вече толкова сме свикнали с този комфорт, че дори няма нужда да излизаме от къщи - флиртуваме от дома си, пазаруваме докато сме в креслото, работим докато сме в къщи, лекуваме се онлайн,
дори имаме сексуален живот (sort of) докато сме онлайн пред компютъра. Скоро няма да има нужда въобще да се виждаме с хора... защо да излизаме от дома си като можем да ги намерим в онлайн пространството, да намерим информация за тях, а те за мен... в крайна сметка Интернет ни разделя.
Я да си проверя останалите 7 и-мейла, а и съм гладен... мисля да си поръчам нещо онлайн.
НЕно
http://www.youtube.com/watch?v=9JvVUUmQyBU&mode=related&search=
От една страна: Интернет ни дава знание и информация. От друга страна: Интернет е едно кошче за боклук, където можеш да намериш всичко и никога не можеш да си сигурен дали е достоверно като съдържание (човек се осланя единствено на надеждността на сайта).
Друг пример: Интернет ни събира като ни дава друга възможност за комуникация - и-мейл, чат, телефония, видео връзка и т.н. Но вече толкова сме свикнали с този комфорт, че дори няма нужда да излизаме от къщи - флиртуваме от дома си, пазаруваме докато сме в креслото, работим докато сме в къщи, лекуваме се онлайн,
дори имаме сексуален живот (sort of) докато сме онлайн пред компютъра. Скоро няма да има нужда въобще да се виждаме с хора... защо да излизаме от дома си като можем да ги намерим в онлайн пространството, да намерим информация за тях, а те за мен... в крайна сметка Интернет ни разделя.Я да си проверя останалите 7 и-мейла, а и съм гладен... мисля да си поръчам нещо онлайн.
НЕно
Monday, June 18, 2007
Среброто за Винторез
На пейнтбол турнира във Варна се класирахме на второ място. По този начин доказахме, че второто място на турнира в София, не е било случайност. Този път до финалите достигнаха и двата ни отбора - Винторез Алфа (аз, Денис и Жоро) и Винторез Браво (Насо, Ники и Митко). Там срещнахме 2 отбора на Ребълс и в крайна сметка заехме 2 и 4 място. За съжаление Ребълс се оказаха костелив орех - все пак играят пейнтбол от 5 години, а ние играем само от 1-2, имат по-добра техника и определено напрежението не им се отразява толкова зле. Все пак си мисля, че ако продължим с тренировките, скоро ще мачкаме и тях. Не искам да омаловажавам победата, но честно казано аз не съм възхитен от това второ място. Все пак вече един път го постигнахме. Единствената победа е в това, че и двата ни отбора се класираха до финалите. Очавайте нови победи. 
Thursday, June 14, 2007
Варна зове Винторез
Още в петък вечер (15 юни) заминавам със съотборниците си от пейнтбол клуб Винторез http://www.vintorez.info/ за следващия кръг от пейнтбол турнира PPS http://www.playpaintballseries.com/ Стискайте палци, защото ще се изправим за пореден път срещу най-добрите отбори в България: Ребълс, Легион, Шадоус и др. Да не забравяме и местните варненски отбори, които ще бъдат подкрепяни от публиката.
На последния турнир в София, отидохме с нагласата да победим поне в една от срещите от предварителните групи и нямахме претенции за по-предно класиране. Определено се бяхме подценили и премазахме голяма част от конкуренцията, достигайки престижното 2-ро място.
Бих казал, че и сега не тръгваме с особено големи амбиции, за да не бъдем разочаровани от по-задното класиране. Много от нас си мислят, че победата ни е била късмет, но тайничко всички се надяваме отново да се качим на стълбичката на победителите. Ако ли не - ще правим едно море и т'ва е.
НЕно
На последния турнир в София, отидохме с нагласата да победим поне в една от срещите от предварителните групи и нямахме претенции за по-предно класиране. Определено се бяхме подценили и премазахме голяма част от конкуренцията, достигайки престижното 2-ро място.Бих казал, че и сега не тръгваме с особено големи амбиции, за да не бъдем разочаровани от по-задното класиране. Много от нас си мислят, че победата ни е била късмет, но тайничко всички се надяваме отново да се качим на стълбичката на победителите. Ако ли не - ще правим едно море и т'ва е.
НЕно
Wednesday, June 13, 2007
Американският начин на живот според вирджинските телевизионни реклами
Да си представим за миг, че рекламите, които се въртят по телевизията, са отражение на начина на живот на даденото общество. Хм, тогава вирджинци имат доста различен от познатия ми такъв.
Номер едно, химерата на американската мисъл, естествено, е храната - 80% от рекламите са картини на сочни ястия, които карат бедния човечец да отскочи моментално до хладилника. Качеството й обаче често остава на заден план. Малките деца ядат само зърнени закуски и захарни пастички, а за вечеря биват угощавани с Мандуич (кюфте за хамбургер, излизащо от консервна кутия) под звуците на Одата на радостта.
Американците ходят на ресторант само по специални поводи, а ако случайно им хрумне да отидат спонтанно, сервитьорката ги побърква със странни въпроси. Може би и за това предпочитат да си хапват в колата – на спокойствие. А автомобилът, между другото, е и място за доста разнообразни странични неща (според рекламите де) – да си преобуят панталона, да се гримират, да четат сутрешния вестник и да изчислят колко са спечелили/загубили от акциите си с калкулаторче. И покрай това и да се блъснат, но за това пък имат извънземни застраховки, които всичко оправят на мига и са "like a good neighbour" - винаги до теб.
ПР-уомънката на централната библиотека трябва да напомня на родителите да четат книги на децата си, иначе те сами няма да се сетят. Явно обаче поотрасналите вече не са научени въобще на четмо и за това трябва един разярен афро-американец да им се кара от екрана да вземат да се запишат в някой колеж и да спрат да се излежават на дивана пред телевизора, защото завършат ли, ги чакат неземни богатства и прекрасно бъдеще.
Освен че не четат достатъчно, младите са и прекалено задръстени да си хванат сами гаджета и за това трябва да звънят на едни телефони, за да "разчупят ледовете" с някакви напълно непознати от противоположния пол. На всичко отгоре толкова ще им хареса да си лафят по тоя телефон, че въобще ще спрат да излизат с приятелите си, т.е. ще премахнат и крехкия социален живот, който някога са имали. За старите пък вече няма сексуален живот, освен ако не разчитат на Виагра, Левитра и тем подобните медикаменти. Те обаче ще им помогнат да ощастливят не само съпругата си, но и секретарката, а даже и всички клиентки в магазина, в който работят (пу, а нали уж бяха големи пуритани).
Ама май-май жените са си го позаслужили малко... Те са леко казано прозачини – предпочитат младежа, който им обещава 3 пици за 5 долара трите пред този, който иска да им свали звездите. Логична е и развръзката, че се женят само за този, който им предлага диамантен пръстен.
И понеже като цяло живота на американците е прекалено активен, изобилства предлагането на услуги, ограничаващи движението до минимум – за да си наемат видео касета няма да се разкарват до видеотеката я, може и по пощата. По нея и ще я презапишат, а даже и върнат... абе голям кеф.
Спирам да рисувам американския начин на живот според телевизионните реклами, защото картината хич не ми харесва. Да не забравяме все пак, че рекламите са и малко изкривен отпечатък на действителността, но ми се струва, че и при тях, както при шегата, 75% са истина.
Ива
Номер едно, химерата на американската мисъл, естествено, е храната - 80% от рекламите са картини на сочни ястия, които карат бедния човечец да отскочи моментално до хладилника. Качеството й обаче често остава на заден план. Малките деца ядат само зърнени закуски и захарни пастички, а за вечеря биват угощавани с Мандуич (кюфте за хамбургер, излизащо от консервна кутия) под звуците на Одата на радостта.
Американците ходят на ресторант само по специални поводи, а ако случайно им хрумне да отидат спонтанно, сервитьорката ги побърква със странни въпроси. Може би и за това предпочитат да си хапват в колата – на спокойствие. А автомобилът, между другото, е и място за доста разнообразни странични неща (според рекламите де) – да си преобуят панталона, да се гримират, да четат сутрешния вестник и да изчислят колко са спечелили/загубили от акциите си с калкулаторче. И покрай това и да се блъснат, но за това пък имат извънземни застраховки, които всичко оправят на мига и са "like a good neighbour" - винаги до теб.
ПР-уомънката на централната библиотека трябва да напомня на родителите да четат книги на децата си, иначе те сами няма да се сетят. Явно обаче поотрасналите вече не са научени въобще на четмо и за това трябва един разярен афро-американец да им се кара от екрана да вземат да се запишат в някой колеж и да спрат да се излежават на дивана пред телевизора, защото завършат ли, ги чакат неземни богатства и прекрасно бъдеще.
Освен че не четат достатъчно, младите са и прекалено задръстени да си хванат сами гаджета и за това трябва да звънят на едни телефони, за да "разчупят ледовете" с някакви напълно непознати от противоположния пол. На всичко отгоре толкова ще им хареса да си лафят по тоя телефон, че въобще ще спрат да излизат с приятелите си, т.е. ще премахнат и крехкия социален живот, който някога са имали. За старите пък вече няма сексуален живот, освен ако не разчитат на Виагра, Левитра и тем подобните медикаменти. Те обаче ще им помогнат да ощастливят не само съпругата си, но и секретарката, а даже и всички клиентки в магазина, в който работят (пу, а нали уж бяха големи пуритани).
Ама май-май жените са си го позаслужили малко... Те са леко казано прозачини – предпочитат младежа, който им обещава 3 пици за 5 долара трите пред този, който иска да им свали звездите. Логична е и развръзката, че се женят само за този, който им предлага диамантен пръстен.
И понеже като цяло живота на американците е прекалено активен, изобилства предлагането на услуги, ограничаващи движението до минимум – за да си наемат видео касета няма да се разкарват до видеотеката я, може и по пощата. По нея и ще я презапишат, а даже и върнат... абе голям кеф.
Спирам да рисувам американския начин на живот според телевизионните реклами, защото картината хич не ми харесва. Да не забравяме все пак, че рекламите са и малко изкривен отпечатък на действителността, но ми се струва, че и при тях, както при шегата, 75% са истина.
Ива
Най-доброто от медиа планирането
Според мен добро медиа планиране е когато рекламата намира хората, а не когато хората намират рекламата. Ако това медиа планиране се съчетае с добър криейтив, те винаги ще обръщат главите на минувачите. Някой от тях дори си ги снимат за спомен, заинтригувани от остроумието на дизайнерите и планьорите.
Свалям шапка на рекламистите на този уеб сайт за работа - jobsintown.de
Life's too short for the wrong job!
Чудесна идея за рекламиране на магазин за бижута и аксесоари... ето това вече завърта глави... най-вече на дамите:
Свалям шапка на рекламистите на този уеб сайт за работа - jobsintown.de
Life's too short for the wrong job!
Чудесна идея за рекламиране на магазин за бижута и аксесоари... ето това вече завърта глави... най-вече на дамите:
Monday, June 11, 2007
Карикатури 2
Да продължим с една от любимите ми теми - карикатурите.
Постарах се да открия няколко забавни изображения, които искренно се надявам, че ще накарат и вас да се усмехнете.
Ето карикатури с черен хумор - нащастието за някои, е повод за други хора да се посмеят.
Не искам да съм на мястото на тези, които са нещастни, но нали знаете какво се казва в рекламата на Спрайт: ти се смееш над чуждото нещастие и в това няма нищо лошо, защото когато на теб ти се случи нещо лошо, други хора ще се смят.
Ето и една карикатура за блондинки... мисля, че една е напълно достатъчна, за да демонстрира идеята ;р
Понякога всичко е игра на думи:
И накрая: не знам защо, но всеки път като видя тази карикатура просто се просълзявам от смях ;о))) Вижте само изопнатото лице на пациента, който усеща, че само след секунди ще му ръгнат този пръст в... ха ха ха
До нови смешни срещи
НЕно
Постарах се да открия няколко забавни изображения, които искренно се надявам, че ще накарат и вас да се усмехнете.
Ето карикатури с черен хумор - нащастието за някои, е повод за други хора да се посмеят.
Не искам да съм на мястото на тези, които са нещастни, но нали знаете какво се казва в рекламата на Спрайт: ти се смееш над чуждото нещастие и в това няма нищо лошо, защото когато на теб ти се случи нещо лошо, други хора ще се смят.
Ето и една карикатура за блондинки... мисля, че една е напълно достатъчна, за да демонстрира идеята ;р
Понякога всичко е игра на думи:
И накрая: не знам защо, но всеки път като видя тази карикатура просто се просълзявам от смях ;о))) Вижте само изопнатото лице на пациента, който усеща, че само след секунди ще му ръгнат този пръст в... ха ха ха
До нови смешни срещи
НЕно
Американска шофьорска книжка
Най-накрая си изкарах вирджинска шофьорска книжка. Честито! Наложи се да ходя в DMV-то три пъти да се явявам на изпитите. Просто първия път ме скъсаха на знаците (ами обърквах ляво с дясно, ама така е като отивам рано сутринта след нощно будуване, когато мозъкът ми още спи, да не говорим за ориентацията ми).
Ама да не си помислите, че трите ми явявания ми отнеха много време?!? Когато и да отиде човек на изпит, му го назначават моментално. Ако го вземе - браво, ако не - утре пак. Изпитът се състои от няколко части - проверка на зрението, 10 въпроса с пътни знаци, на които нямаш право на нито една грешка (защото на пътя грешката е равна на нечий живот), 25 общи въпроса, на които трябва да имаш 80 % верни, за да минеш, следва щателна проверка на светлините на колата (вторият път ми беше изгорял единият стоп и за това не ме допуснаха до driving skills test-a!) и накрая практическия изпит по шофиране. Всичко е направено в улеснение на клиента - теоретичните изпити са на компютър и веднага се разбира минал ли си или не, проверяват ти зрението набързо с една машинка и така елеминират възможността драгият доктор да ти е дал медицинското "ей тъй". Накрая те снимат и след 1 минута си получаваш книжката. Всичко това, и то при честото наличие на огромни опашки, става за максимум 3-4 часа. Сравнете го с българското записване за шофьорски изпит, явяване на самия такъв и получаването на книжката... Минимум 3 дена и то без да сложим разтегливия и времеотнемащ период между тях...
Ех. Драго ми е, че съм шофьор тук, а не в България :Р
Ива
Ама да не си помислите, че трите ми явявания ми отнеха много време?!? Когато и да отиде човек на изпит, му го назначават моментално. Ако го вземе - браво, ако не - утре пак. Изпитът се състои от няколко части - проверка на зрението, 10 въпроса с пътни знаци, на които нямаш право на нито една грешка (защото на пътя грешката е равна на нечий живот), 25 общи въпроса, на които трябва да имаш 80 % верни, за да минеш, следва щателна проверка на светлините на колата (вторият път ми беше изгорял единият стоп и за това не ме допуснаха до driving skills test-a!) и накрая практическия изпит по шофиране. Всичко е направено в улеснение на клиента - теоретичните изпити са на компютър и веднага се разбира минал ли си или не, проверяват ти зрението набързо с една машинка и така елеминират възможността драгият доктор да ти е дал медицинското "ей тъй". Накрая те снимат и след 1 минута си получаваш книжката. Всичко това, и то при честото наличие на огромни опашки, става за максимум 3-4 часа. Сравнете го с българското записване за шофьорски изпит, явяване на самия такъв и получаването на книжката... Минимум 3 дена и то без да сложим разтегливия и времеотнемащ период между тях...
Ех. Драго ми е, че съм шофьор тук, а не в България :Р
Ива
Friday, June 8, 2007
Карикатури 1
Много уважавам карикатуристите. Казват ти толкова много неща, като ти показват толкова малко... достатъчно е едно изображение и малко текст, а понякога няма и текст.
Днес видях ето тази карикатура и се замислих много сериозно... Какво ни дава всъщност автоматичния коректор (automatic spell check)? Ами една огромна доза неграмотност. Предполагам, че първоначално коректорът е бил създаден, за да поправя дребни правописни грешки, които допускаме най-често поради това, че пишем бързо с клавиатурата: размяна на букви или изпусната буква и други подобни. В последствие разбирам, че ние влошаваме грамотността си, като вече не си правим труда да помним как точно се пише дадена дума... защо да я помним? Нали коректорът ще е поправи, дори да я сбъркаме. А и на кой му пука вече - дори да видя, че някой пише с правописни грешки, без значение дали са от бързо писане с клавиатурата или пълен член или главна буква, които вече демонстрират липса на знания от 2 и 3 клас, то аз не предприемам нищо. Просто си правя заключение за този човек и толкова.
Признавам си, че и аз съм част от тази системна грешка. Осъзнах, че и моят английски разчита на автоматичния коректор. Кога ли? Когато започнах да се подготвям по TOEFL и GMAT и когато ми се наложи да пиша есета в текстови прозорци, където автоматичният коректор не работи. Ето тогава разбрах, че и аз не знам много думи на английски как точно се пишат.
За българския - нямам проблем... ;о)) Но много хора имат ;о(( Влезте в кой да е форум и се убедете сами.
Ето няколко карикатури, за да ви се оправи настроението:
Някои имат политическа насоченост:
Усмивайки принц Чарлс и изгората му Камила Паркър:
Други усмиват атентатори и крайно радикално настроени мюсулмани:
Нацисти:
Следващия път ще ви покажа карикатури с черен чумор, карикатури за блондинки или просто картинни остроумия.
НЕно
Днес видях ето тази карикатура и се замислих много сериозно... Какво ни дава всъщност автоматичния коректор (automatic spell check)? Ами една огромна доза неграмотност. Предполагам, че първоначално коректорът е бил създаден, за да поправя дребни правописни грешки, които допускаме най-често поради това, че пишем бързо с клавиатурата: размяна на букви или изпусната буква и други подобни. В последствие разбирам, че ние влошаваме грамотността си, като вече не си правим труда да помним как точно се пише дадена дума... защо да я помним? Нали коректорът ще е поправи, дори да я сбъркаме. А и на кой му пука вече - дори да видя, че някой пише с правописни грешки, без значение дали са от бързо писане с клавиатурата или пълен член или главна буква, които вече демонстрират липса на знания от 2 и 3 клас, то аз не предприемам нищо. Просто си правя заключение за този човек и толкова.Признавам си, че и аз съм част от тази системна грешка. Осъзнах, че и моят английски разчита на автоматичния коректор. Кога ли? Когато започнах да се подготвям по TOEFL и GMAT и когато ми се наложи да пиша есета в текстови прозорци, където автоматичният коректор не работи. Ето тогава разбрах, че и аз не знам много думи на английски как точно се пишат.
За българския - нямам проблем... ;о)) Но много хора имат ;о(( Влезте в кой да е форум и се убедете сами.
Ето няколко карикатури, за да ви се оправи настроението:
Някои имат политическа насоченост:
Усмивайки принц Чарлс и изгората му Камила Паркър:
Други усмиват атентатори и крайно радикално настроени мюсулмани:
Нацисти:
Следващия път ще ви покажа карикатури с черен чумор, карикатури за блондинки или просто картинни остроумия.
НЕно
Thursday, June 7, 2007
Концерт на Нели Фуртадо
Моята скромна милост пък посети концерта на Нели Фуртадо, т.е. се размяташе по не толкова професионални, колкото забавни мероприятия. За съжаление любимата ми песен беше изпята първа (Say It Right), което зададе обещаващ старт на концерта, но ни лиши от взиряването от кеф накрая, като я оставят за десерт.
Костюмите й бяха подбрани от доста ексцентричен дизайнер - първата й рокличка беше червена, силно впита и разкриваща коремчето, което има или заради скорошната й бременност, или вследствие на американския начин на живот - силно калорична храна и малко движение. Явно за тови и беше сложила черен чорапогащник, който оптично да стесни бедрата й, последвали формите на колежката й Бионсе, но който пък въобще не пасваше нито на първата, нито на следващата рокля - лилава със синя хвърчаща подплата.
Като оставим настрана визията, изпълнението й беше страхотно. Сравнена с нея, нашата "прекрасна" Преслава от Music Idol, е просто една деряща се патица, не знам какво толкова я харесват.
Като една българка отскоро в Америка, доста ме впечатли цялата организация по мероприятието - така беше организирано всичко, че не се получаваха големи опашки, нито кой знае какви задръствания като си тръгвахме. Тоалетните бяха винаги чисти и снабдени с необходимите материали, лишени от ориенталската миризма и бабичката отпред, които са неизменни атрибути към българските им варианти.
И накрая искам да добавя, че цената на билета беше 20 долара (с таксите стана 31), а за концерта на една наскоро преминала през Флорида чалга-"певица", цените били 45$.
Ива
Костюмите й бяха подбрани от доста ексцентричен дизайнер - първата й рокличка беше червена, силно впита и разкриваща коремчето, което има или заради скорошната й бременност, или вследствие на американския начин на живот - силно калорична храна и малко движение. Явно за тови и беше сложила черен чорапогащник, който оптично да стесни бедрата й, последвали формите на колежката й Бионсе, но който пък въобще не пасваше нито на първата, нито на следващата рокля - лилава със синя хвърчаща подплата.
Като оставим настрана визията, изпълнението й беше страхотно. Сравнена с нея, нашата "прекрасна" Преслава от Music Idol, е просто една деряща се патица, не знам какво толкова я харесват.
Като една българка отскоро в Америка, доста ме впечатли цялата организация по мероприятието - така беше организирано всичко, че не се получаваха големи опашки, нито кой знае какви задръствания като си тръгвахме. Тоалетните бяха винаги чисти и снабдени с необходимите материали, лишени от ориенталската миризма и бабичката отпред, които са неизменни атрибути към българските им варианти.
И накрая искам да добавя, че цената на билета беше 20 долара (с таксите стана 31), а за концерта на една наскоро преминала през Флорида чалга-"певица", цените били 45$.
Ива
Wednesday, June 6, 2007
Marketing Innovation Forum in Sofia
Indeed a great event for the Bulgarian professional in the marketing field and luckily I had the chance to attend it.
The one day program included lectures by Larry Hochman, Sergio Zyman and Guy Kawasaki.
Tell me how many times the Bulgarian professionals had exchanged ideas with these gurus? I will tell you… None! The audience also had the chance to see presentations by leading Bulgarian marketers – Christina Vlahova, Yanko Krandarov and Andrey Buchvarov. Of course they were fading before the presentations by Larry and Sergio, but still they had their contribution to the understanding of some key ideas.
I must note that all of the lecturers told us something that we already had known – to promise our clients only things that we can realize, always to tell the truth, to have a vision of the future, to try to differentiate from our competitors, to seek innovation (constantly), etc. Nevertheless it was a good experience to share opinion with these stars and to get inline with the global trends. I think, driven by out day-to-day work we seem to have forgotten the basic rules of the marketing, PR and advertising… happily we had the Marketing Innovation Forum to remind us all these.
Here is a revelation of mine which I had the chance to share with Larry Hochman: The problem with the Bulgarian top management is that they all think they know the marketing, the advertising, the PR, the direct marketing and the promotions… when they don’t! They should trust the real professionals and take their words as an advice, despite the fact that they don’t understand it. On the contrary… the top management underlines its supreme role and enforces what thinks is best for the company.
I brought home one particular idea, by Larry and I would kindly ask you to think over it, because it is of great value:
The mobile phone! What do you do to incorporate it in you business or life? If nothing, then you are 10 years behind. Three years ago nobody thought that the mobile phone would also become an MP3 player, a photo camera, a digital camera, a computer, a TV set, a GPS and many more. Imagine what the mobile would be in 5 five year… probably a credit card, a scanning device, a fax?
For more information you can visit the official web site of the forum in Sofia – www.miforum.eu.
NEno
The one day program included lectures by Larry Hochman, Sergio Zyman and Guy Kawasaki.
Tell me how many times the Bulgarian professionals had exchanged ideas with these gurus? I will tell you… None! The audience also had the chance to see presentations by leading Bulgarian marketers – Christina Vlahova, Yanko Krandarov and Andrey Buchvarov. Of course they were fading before the presentations by Larry and Sergio, but still they had their contribution to the understanding of some key ideas.
I must note that all of the lecturers told us something that we already had known – to promise our clients only things that we can realize, always to tell the truth, to have a vision of the future, to try to differentiate from our competitors, to seek innovation (constantly), etc. Nevertheless it was a good experience to share opinion with these stars and to get inline with the global trends. I think, driven by out day-to-day work we seem to have forgotten the basic rules of the marketing, PR and advertising… happily we had the Marketing Innovation Forum to remind us all these.Here is a revelation of mine which I had the chance to share with Larry Hochman: The problem with the Bulgarian top management is that they all think they know the marketing, the advertising, the PR, the direct marketing and the promotions… when they don’t! They should trust the real professionals and take their words as an advice, despite the fact that they don’t understand it. On the contrary… the top management underlines its supreme role and enforces what thinks is best for the company.
I brought home one particular idea, by Larry and I would kindly ask you to think over it, because it is of great value:
The mobile phone! What do you do to incorporate it in you business or life? If nothing, then you are 10 years behind. Three years ago nobody thought that the mobile phone would also become an MP3 player, a photo camera, a digital camera, a computer, a TV set, a GPS and many more. Imagine what the mobile would be in 5 five year… probably a credit card, a scanning device, a fax?
For more information you can visit the official web site of the forum in Sofia – www.miforum.eu.
NEno
Tuesday, June 5, 2007
Paintball Mania
On May 26, 2007 me and my paintball team - Vintorez - participated at the Play Paintball Series (PPS) tournament in Sofia.
www.playpaintballseries.com
We were considered to be one of the weakest teams, but… everyone was surprised by our outstanding performance - we won silver medals.
Vintorez Alpha, which consists of Iva’s brother – Denis, our friend – Georgi, and me, was able to win games over some of the best teams in Bulgaria: Rebels, Shadows, Legion, etc.
All of these teams have supreme equipment and train much more often than we do. Nevertheless, we played much better at the tournament and beat them. Rebels is the solo professional team in Bulgaria and participated with three separate teams. We have overleaped two of them during the finals, but Rebels 1 were too good for us and me were ranked second at the end. We were so close to steal the gold medals. But if I have to be honest – second place is a good enough victory.
I would like to underline that during the tournament there was something missing… something that missed me… Iva. If I only had the support of my girl, I would have shot my way to the victory even if God was standing in front of me (not to mention Rebels).Stay tuned for more victories with Vintorez www.vintorez.info
NEno
P. S. Here are some more pictures for the fans:
www.playpaintballseries.com
We were considered to be one of the weakest teams, but… everyone was surprised by our outstanding performance - we won silver medals.
Vintorez Alpha, which consists of Iva’s brother – Denis, our friend – Georgi, and me, was able to win games over some of the best teams in Bulgaria: Rebels, Shadows, Legion, etc.All of these teams have supreme equipment and train much more often than we do. Nevertheless, we played much better at the tournament and beat them. Rebels is the solo professional team in Bulgaria and participated with three separate teams. We have overleaped two of them during the finals, but Rebels 1 were too good for us and me were ranked second at the end. We were so close to steal the gold medals. But if I have to be honest – second place is a good enough victory.
I would like to underline that during the tournament there was something missing… something that missed me… Iva. If I only had the support of my girl, I would have shot my way to the victory even if God was standing in front of me (not to mention Rebels).Stay tuned for more victories with Vintorez www.vintorez.info
NEno
P. S. Here are some more pictures for the fans:
Subscribe to:
Posts (Atom)
