Последният разказ от whybulgaria.com. Enjoy.
Майстора и Маргарита...
този виц го знаете, знам ... ама не е виц ...
Хубаво е, че в България си имаме празник на лъжата. Щото не е лъжа, че те лъже който свари - политици, доктори, сервитьори, магазинери... Бе, тя жена ти те лъже... Лъжовна държава сме и това е. Мене ако питат, националният празниктрябва да е на 1 април. Няма какво да се лъжем - ако не лъжеш - не ти вярват. Както станало с Майстора и Маргарита. Толкова е показателно, че даже като виц го разказват... Но ето как било (или както казват в преведения на руски дискавъри - "Что произошло на самом деле").
На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си в просторната, но уютна стая и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.
И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим. Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.
Маргарита е оправно момиче - чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено. И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово!
Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхващаотмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е взатвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали... и така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши, ама както и да е). Тя, Маргарита, ги закачвала, пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се сетила за пачките на мъжа си и смело се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!
Маргарита може и да е наивна, но знае как се посрещаМайстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира другите поръчки за деня, Маргарита го треснала по главата със същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.
И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата-бравата - тролей - падане...
Накрая Майсторът стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е тази мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата като рог на изобилието... Ти като лъжеш -хубаво, ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...
Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време, ами задал дежурния тъп въпрос - "Ко праиш ти тука, бе!?..."."Ако ти кажа, че чакам да мине тролея, няма да ми повярваш..." - успял да продума Майстора и се събудил в реанимацията.
Showing posts with label Разкази. Show all posts
Showing posts with label Разкази. Show all posts
Saturday, June 30, 2007
Wednesday, June 27, 2007
Чат
Ето и третият разказ, взет от whybulgaria.com...
Пишеха си вече осми месец. Никога не се бяха срещали - даже размазани снимки по мейла не си размениха, защото още след първия разговор си бяха загубили ума един по друг. И като зелева салата да изглеждаха, едва ли щеше да им направи впечатление. Сядаха пред компютрите си всеки четвъртък от седем вечерта, докато могат. Тя беше затворен човек, живееше с една тлъста котка, десетина подивели китки и две търпеливи риби в зеленясал буркан. Животът й беше сив и скучен - работа, приятели, кръчми, от време на време някое кинце и вечерен чат от PC-то вкъщи, до онзи четвъртък.
Той я откри, ама съвсем случайно. Беше сбъркал буква в мейл адреса и тя получи спретнатото му съобщение: 'Коза!'. Оказа се, че скоро са го изоставили и 'Коза!' е точката на многословното сърцераздирателно общуване пред раздялата, което обикновено започва с 'Не те обичам вече'…Близките й се чудеха кой е мистериозният любовник, който я държеше будна до зори, та всеки петък се появяваше на работа с дълбоки сенки под очите и недвусмислена глуповата усмивка. Четвъртъците бяха неприкосновени дни. Дори натрапчивата й леля свикна с режима и не й досаждаше тогава. Говореха за себе си с настървение, опознаваха телата си, белезите си, чувствата си, живота си. Любеха се. Първият път й беше непривично и много се притесни, но той беше толкова нежен и внимателен, че я увлече. Обикаляха целия свят, фантазията му беше неизчерпаема. Най-страшно беше, когато им блокира единия мотор на самолета и се приземиха аварийно на каменисто плато в Австралия. Набелязваха си кина и театри, ходеха сами, а после ги обсъждаха така, сякаш са били заедно. Пращаше й картички - повечето със Слънцето - изгряващо, залязващо, слънчогледово, зимно. Едната представляваше напечена кафява скалиста равнина, а отдолу беше написал, че така си представя очите й.
Чувстваше кога е нервен и уморен - начинът, по който ковеше точките в изреченията, липсата на главни букви, преобладаващите едносрични думи. По почерка му усещаше кога е щастлив, кога му се спи, за какво си мисли. Едва успяваха да се разделят сутрин. Тя го чакаше и през другите дни, но той се логваше само в четвъртъците. Обиколи всички чатове, броди из нета като шантава, но не откри нищо. В крайна сметка се примири - имаше ли някакво значение… Толкова много й липсваше, че започна да му говори в една тетрадка - скрибуцаше по страниците й всеки божи ден. Мислеше за него непрекъснато. Той беше сънят й, кафето й сутрин, слънцето й. Може би в реалния живот беше шишкав чичка с нервна жена и две деца, кротък жител на Обеля-2. Обаче никога досега не й се беше случвало да се влюби така безумно и да трае толкова дълго, да допусне някого толкова близо до себе си, някой да я разбира и усеща толкова добре. Може би защото нищо материално не ги свързваше. С предишния си любовник се раздели, защото хъркаше нощем и сърбаше като ядеше…
Този четвъртък той не се появи. Чака го до сутринта и отидена работа с обичайните сенки под очите, но без усмивката. Цяла седмица ходеше като лунатичка и не можеше да се съсредоточи. 'Разболял се е, загубил е компютъра на покер, пропил се е и е заскитал, заминал е за чужбина…' Пишеше му мейлове в несвяст - никакъв отговор. После пак дойде четвъртък и той пак не се появи. Взе си една седмицаотпуска, пъхна се под одеалото у дома, не можеше да спи. Цветята взеха да завяхват, котката изяде рибите. Добре че леля й дойде, сготви й пилешка супа и с два шамара я върнакъм действителността.
Всичко си тръгна по старому през деня, но вечер тръгваше да го търси - обикаляше улиците, кината, в които знаеше, че обича да ходи, местата, за които й беше писал, и-нет клубовете. Не знаеше нито как изглежда, нито как се казва. Никът му беше Ърнест, защото беше голям почитател на Хемингуей, но това не й беше от голяма полза. След месец се запознаха на живо в офиса й. Дошъл беше там по работа - позна го по това, че крещеше 'Коза!' на секретарката, която го беше поляла с кафе.
Ожениха се още в четвъртък, защото тя му каза, че ще се самоубие, ако пак изчезне. Заживяха в апартамента му в Обеля-2, заедно с тлъстата й котка, десетина подивели китки и нови две търпеливи риби в стария зеленясал буркан. Продадоха си компютрите, за да си купят спалня. Роди му две деца. Оказа се, че той хърка нощем и сърба като яде.
Пишеха си вече осми месец. Никога не се бяха срещали - даже размазани снимки по мейла не си размениха, защото още след първия разговор си бяха загубили ума един по друг. И като зелева салата да изглеждаха, едва ли щеше да им направи впечатление. Сядаха пред компютрите си всеки четвъртък от седем вечерта, докато могат. Тя беше затворен човек, живееше с една тлъста котка, десетина подивели китки и две търпеливи риби в зеленясал буркан. Животът й беше сив и скучен - работа, приятели, кръчми, от време на време някое кинце и вечерен чат от PC-то вкъщи, до онзи четвъртък.
Той я откри, ама съвсем случайно. Беше сбъркал буква в мейл адреса и тя получи спретнатото му съобщение: 'Коза!'. Оказа се, че скоро са го изоставили и 'Коза!' е точката на многословното сърцераздирателно общуване пред раздялата, което обикновено започва с 'Не те обичам вече'…Близките й се чудеха кой е мистериозният любовник, който я държеше будна до зори, та всеки петък се появяваше на работа с дълбоки сенки под очите и недвусмислена глуповата усмивка. Четвъртъците бяха неприкосновени дни. Дори натрапчивата й леля свикна с режима и не й досаждаше тогава. Говореха за себе си с настървение, опознаваха телата си, белезите си, чувствата си, живота си. Любеха се. Първият път й беше непривично и много се притесни, но той беше толкова нежен и внимателен, че я увлече. Обикаляха целия свят, фантазията му беше неизчерпаема. Най-страшно беше, когато им блокира единия мотор на самолета и се приземиха аварийно на каменисто плато в Австралия. Набелязваха си кина и театри, ходеха сами, а после ги обсъждаха така, сякаш са били заедно. Пращаше й картички - повечето със Слънцето - изгряващо, залязващо, слънчогледово, зимно. Едната представляваше напечена кафява скалиста равнина, а отдолу беше написал, че така си представя очите й.
Чувстваше кога е нервен и уморен - начинът, по който ковеше точките в изреченията, липсата на главни букви, преобладаващите едносрични думи. По почерка му усещаше кога е щастлив, кога му се спи, за какво си мисли. Едва успяваха да се разделят сутрин. Тя го чакаше и през другите дни, но той се логваше само в четвъртъците. Обиколи всички чатове, броди из нета като шантава, но не откри нищо. В крайна сметка се примири - имаше ли някакво значение… Толкова много й липсваше, че започна да му говори в една тетрадка - скрибуцаше по страниците й всеки божи ден. Мислеше за него непрекъснато. Той беше сънят й, кафето й сутрин, слънцето й. Може би в реалния живот беше шишкав чичка с нервна жена и две деца, кротък жител на Обеля-2. Обаче никога досега не й се беше случвало да се влюби така безумно и да трае толкова дълго, да допусне някого толкова близо до себе си, някой да я разбира и усеща толкова добре. Може би защото нищо материално не ги свързваше. С предишния си любовник се раздели, защото хъркаше нощем и сърбаше като ядеше…
Този четвъртък той не се появи. Чака го до сутринта и отидена работа с обичайните сенки под очите, но без усмивката. Цяла седмица ходеше като лунатичка и не можеше да се съсредоточи. 'Разболял се е, загубил е компютъра на покер, пропил се е и е заскитал, заминал е за чужбина…' Пишеше му мейлове в несвяст - никакъв отговор. После пак дойде четвъртък и той пак не се появи. Взе си една седмицаотпуска, пъхна се под одеалото у дома, не можеше да спи. Цветята взеха да завяхват, котката изяде рибите. Добре че леля й дойде, сготви й пилешка супа и с два шамара я върнакъм действителността.
Всичко си тръгна по старому през деня, но вечер тръгваше да го търси - обикаляше улиците, кината, в които знаеше, че обича да ходи, местата, за които й беше писал, и-нет клубовете. Не знаеше нито как изглежда, нито как се казва. Никът му беше Ърнест, защото беше голям почитател на Хемингуей, но това не й беше от голяма полза. След месец се запознаха на живо в офиса й. Дошъл беше там по работа - позна го по това, че крещеше 'Коза!' на секретарката, която го беше поляла с кафе.
Ожениха се още в четвъртък, защото тя му каза, че ще се самоубие, ако пак изчезне. Заживяха в апартамента му в Обеля-2, заедно с тлъстата й котка, десетина подивели китки и нови две търпеливи риби в стария зеленясал буркан. Продадоха си компютрите, за да си купят спалня. Роди му две деца. Оказа се, че той хърка нощем и сърба като яде.
Monday, June 25, 2007
Телефон на доверието
Ето и втория разказ от whybulgaria.com:
След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота. Ето как стана работата.
Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене... Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз каквода правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръст анадолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика, бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тозбилярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...
Луд станах, казвам ви. Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово! Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил... И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебе си. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем... Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да, много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда... Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатентелефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо, вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна.
Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му. Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.
След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота. Ето как стана работата.
Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене... Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз каквода правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръст анадолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика, бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тозбилярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...
Луд станах, казвам ви. Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово! Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил... И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебе си. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем... Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да, много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда... Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатентелефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо, вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна.
Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му. Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.
Канада - из дневника на емигранта
Запазила съм си четири разказчета, които много ми харесват от съществувалия навремето сайт whybulgaria.com. За съжаление не съм запазила името на авторите им, така че ще ги споделя с вас така анонимни. Enjoy!
Канада - из дневника на емигранта
15 август. Ето че съм в Канада! Очарован съм от тази страна. Прекрасно е. С нетърпение очаквам тези очарователни планини да се покрият със сняг.
14 октомври. Канада е най-прекрасното място на света! Вчера пътувахме извън града. Видяхме лосове! Толкова са чаровни и красиви! Тук наистина е раят на Земята!
11 ноември. Утре се открива ловният сезон за лосове. Това е ужасно. Просто не мога да си представя, че някой може да вдигне ръка срещу тези мили, безобидни създания. Чакаме да завали снегът. Харесва ни тук.
2 декември. Най-сетне заваля сняг. Ура! Всичко е покрито с пухкаво бяло покривало. Сякаш сме в коледна картичка! Замеряхме се със снежни топки. Внезапно снегоринът мина покрай нас и зарина целия паркинг със сняг, но аз набързо го изчистих. Колко е хубаво тук! Обичам тази страна!
12 декември. Пак валя сняг. Снегоринът пак ми зарина целия паркинг.
19 декември. Цяла нощ валя. Не можах да почистя паркинга и закъснях за работа. Тук наистина е прекрасно, но вече нямам сили да чистя паркинга. Само да не беше този кретен със снегорина!
22 декември. Тази бяла гадост пак се сипа цяла нощ! Вече имам кървави пришки по ръцете и кръстът ме боли! Оставам с впечатлението, че този изрод със снегорина ме дебне иззад ъгъла и само чака да изхвърля снега от паркинга: Мръсно копеле!
25 декември. Merry Fucken Christmas! Пак този скапан сняг! Само да се докопам до гърлото на този кучи син със снегорина! Местните тъпаци изобщо не сипват сол по пътищата, човек може да се убие някъде!
27 декември. И пак валя цяла нощ! Трети ден не излизам от къщата, ако не броим всяко изскачане след снегорина. Не мога да мръдна никъде. Колата е някъде под снега, а някакъв идиот по телевизора обещава още 20 сантиметра тази нощ. Кретен! Ти знаеш ли колко лопати сняг са тия 20 сантиметра?!
28 декември. Онова кречетало от телевизора сбърка. Наваля 50 сантиметра. Този шибан сняг няма да се стопи до лятото! Снегоринът заседна пред нашата къща и говедото, което го кара, дотърча да ми иска лопата! Казах му, че съм счупил вече шест лопати, разчиствайки след него, и сега ще счупя седмата в овчата му глава!
4 януари. Най-сетне измъкнах колата от снега и от паркинга!!! Отидох до супермаркета да напазарувам. На връщане някакъв проклет лос изскочи пред колата и ми разби цялата предница! Защо тия лайнари ловците не избиха всичките лосове още миналата година??! По пътищата гъмжи от тези твари! Сега има да плащам 3000 долара за ремонт!
3 май. Откарах колата на преглед. Цялата се е скапала от тази сол, дето имбецилите от общината са разсипали по пътищата!
10 май. Край, заминавам за Флорида. Не мога да повярвам, че нормален човек ще се съгласи да живее в шибаната им Канада!
Саскатуун, провинция Саскачеван, Канада
Канада - из дневника на емигранта
15 август. Ето че съм в Канада! Очарован съм от тази страна. Прекрасно е. С нетърпение очаквам тези очарователни планини да се покрият със сняг.
14 октомври. Канада е най-прекрасното място на света! Вчера пътувахме извън града. Видяхме лосове! Толкова са чаровни и красиви! Тук наистина е раят на Земята!
11 ноември. Утре се открива ловният сезон за лосове. Това е ужасно. Просто не мога да си представя, че някой може да вдигне ръка срещу тези мили, безобидни създания. Чакаме да завали снегът. Харесва ни тук.
2 декември. Най-сетне заваля сняг. Ура! Всичко е покрито с пухкаво бяло покривало. Сякаш сме в коледна картичка! Замеряхме се със снежни топки. Внезапно снегоринът мина покрай нас и зарина целия паркинг със сняг, но аз набързо го изчистих. Колко е хубаво тук! Обичам тази страна!
12 декември. Пак валя сняг. Снегоринът пак ми зарина целия паркинг.
19 декември. Цяла нощ валя. Не можах да почистя паркинга и закъснях за работа. Тук наистина е прекрасно, но вече нямам сили да чистя паркинга. Само да не беше този кретен със снегорина!
22 декември. Тази бяла гадост пак се сипа цяла нощ! Вече имам кървави пришки по ръцете и кръстът ме боли! Оставам с впечатлението, че този изрод със снегорина ме дебне иззад ъгъла и само чака да изхвърля снега от паркинга: Мръсно копеле!
25 декември. Merry Fucken Christmas! Пак този скапан сняг! Само да се докопам до гърлото на този кучи син със снегорина! Местните тъпаци изобщо не сипват сол по пътищата, човек може да се убие някъде!
27 декември. И пак валя цяла нощ! Трети ден не излизам от къщата, ако не броим всяко изскачане след снегорина. Не мога да мръдна никъде. Колата е някъде под снега, а някакъв идиот по телевизора обещава още 20 сантиметра тази нощ. Кретен! Ти знаеш ли колко лопати сняг са тия 20 сантиметра?!
28 декември. Онова кречетало от телевизора сбърка. Наваля 50 сантиметра. Този шибан сняг няма да се стопи до лятото! Снегоринът заседна пред нашата къща и говедото, което го кара, дотърча да ми иска лопата! Казах му, че съм счупил вече шест лопати, разчиствайки след него, и сега ще счупя седмата в овчата му глава!
4 януари. Най-сетне измъкнах колата от снега и от паркинга!!! Отидох до супермаркета да напазарувам. На връщане някакъв проклет лос изскочи пред колата и ми разби цялата предница! Защо тия лайнари ловците не избиха всичките лосове още миналата година??! По пътищата гъмжи от тези твари! Сега има да плащам 3000 долара за ремонт!
3 май. Откарах колата на преглед. Цялата се е скапала от тази сол, дето имбецилите от общината са разсипали по пътищата!
10 май. Край, заминавам за Флорида. Не мога да повярвам, че нормален човек ще се съгласи да живее в шибаната им Канада!
Саскатуун, провинция Саскачеван, Канада
Subscribe to:
Posts (Atom)
